Постинг
26.09.2014 15:35 -
Понякога fuck доброто възпитание
Автор: miasoul
Категория: Други
Прочетен: 1708 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 27.09.2014 10:29
Прочетен: 1708 Коментари: 2 Гласове:
3
Последна промяна: 27.09.2014 10:29
Седя пред фурната и чакам да извадят хляба. Тук хлябът е ръчен, кръгъл, с твърда препечена коричка и от аромата му устата се пълни със слюнка, а душата със сладост.
Кацнала съм на един сух пън, по-голям от най-голямата ми прегръдка, слушам как другите любители на широкополянския ляб обсъждат рибите, гъбите и дъждовното лято и с едното око гълтам родопско зелено, а с другото – небесно и езерно синьо в съотношение три към едно.
По едно време рехавите автомобилни шумове откъм пътя под мен се омешват с нервни викове:
- Кво праиш бе, лайно с лайното ти!
Отидѐ ми идилията. Взирам се и гледам двама колоездачи, малък и голям. Големият кара отпред и вика към малкия. Опитва да се обърне и да го погледне, докато му вика – както, нали, предполага възпитанието, – обаче предната гума се обръща барабар с главата и колелото прави кратък левашки зигзаг по платното. Това очевидно доизнервя големия. Той слиза от колелото, изчаква малкия да се изравни с него и почва да го налага по кратуната, крещейки. Детето се мъчи да скрие глава между отбранително вдигнатите си лакти. Чувам го, че вика „татее, татееее”. Извинително вика. Умолително.
И ми пада пердето.
- Еййй! – изврещявам с глас, дето не е моят. На някакъв бяс е. Раздира ми дробовете, ушите ми дават откат и, заклевам се, усещам как очите ми кръвясват за части от секундата.
Опашката пред фурната заглъхва за миг, после си се връща към мохабета, но за всеки случай ме държи под око. Ще ме удържи, ама друг път. Оня бяс, дето изригна от гърлото ми, ме изритва от пъна с отскок и погва краката ми в див спринт към пътя. Взимам двестатината метра за секунди. Успявам само да се запитам „кви ги върша, какво ще им кажа?” и да си отговоря „не знам, майната му, все нещо!”
Изскачам на пътя, те си бутат колелетата срещу мен. И тримата дишаме тежко. Таткото вероятно от нерви.
- Как може да го удряш, бе! – изкрещявам му и го връхлитам с аура на дребен, но мощен валяк. Малко преди да го прегазя отказвам да се занимавам с него и се обръщам към момчето, с моя си глас: – Това не е нормално, миличък! Не е нормално да те бият. Не го приемай за нормално, миличък, чуваш ли?
Сигурно защото тия дни си мислех как децата приемат за нормално всичко, което се случва в семейството им, поради липса на база за сравнение. А можеше да кажа нещо умно. Каквото и друго да бях казала, щеше да е по-умно.
Татковецът не знае дали да ми свие сърмите или да вземе да се оправдава, та по малко и от двете:
- Ти да не мислиш, че искам да го бия... Видя ли как щеше да го смачка колата... Акъла ми изкара, лайн... Абе я не ми дръж сметка!... Кво да правя, то на човек като му причернее...
Чак ми дожаля. И аз родител, знам как се изтерясва, когато детето ти направи животозастрашаваща беля. Ама голям човек си, овладей се бе, мама му стара, бива ли от облекчение да си набиеш момчето? По главата при това?
Момчето, осем-деветгодишно, ме гледа открито и вторачено. Приближавам съвсем, погалвам го много майчински по щръкналата косица, после още веднъж, и си тръгвам. Бясът ме качва на пъна пред фурната, бушува още малко из мен и се стопява. Поревавам си, после някой се провиква, че хлябът е готов.
Не знам дали имаше смисъл. Ще ми се да мисля, че таткото се е засрамил – или сащисал – достатъчно, та следващия път, когато му дойде отвътре да замлати сина си, да се сети за лудата с кръвясалите очи и майчинските ръце и да послуша човешкото в себе си. А може би е черпил детето един сладолед, което му е върнало самочувствието на добър баща, което пък е чудесна мотивация да ме изтрие от паметта си барабар с цялата случка.
Каквото. Поне реагирах. И повече никога няма да мълча.
Кацнала съм на един сух пън, по-голям от най-голямата ми прегръдка, слушам как другите любители на широкополянския ляб обсъждат рибите, гъбите и дъждовното лято и с едното око гълтам родопско зелено, а с другото – небесно и езерно синьо в съотношение три към едно.
По едно време рехавите автомобилни шумове откъм пътя под мен се омешват с нервни викове:
- Кво праиш бе, лайно с лайното ти!
Отидѐ ми идилията. Взирам се и гледам двама колоездачи, малък и голям. Големият кара отпред и вика към малкия. Опитва да се обърне и да го погледне, докато му вика – както, нали, предполага възпитанието, – обаче предната гума се обръща барабар с главата и колелото прави кратък левашки зигзаг по платното. Това очевидно доизнервя големия. Той слиза от колелото, изчаква малкия да се изравни с него и почва да го налага по кратуната, крещейки. Детето се мъчи да скрие глава между отбранително вдигнатите си лакти. Чувам го, че вика „татее, татееее”. Извинително вика. Умолително.
И ми пада пердето.
- Еййй! – изврещявам с глас, дето не е моят. На някакъв бяс е. Раздира ми дробовете, ушите ми дават откат и, заклевам се, усещам как очите ми кръвясват за части от секундата.
Опашката пред фурната заглъхва за миг, после си се връща към мохабета, но за всеки случай ме държи под око. Ще ме удържи, ама друг път. Оня бяс, дето изригна от гърлото ми, ме изритва от пъна с отскок и погва краката ми в див спринт към пътя. Взимам двестатината метра за секунди. Успявам само да се запитам „кви ги върша, какво ще им кажа?” и да си отговоря „не знам, майната му, все нещо!”
Изскачам на пътя, те си бутат колелетата срещу мен. И тримата дишаме тежко. Таткото вероятно от нерви.
- Как може да го удряш, бе! – изкрещявам му и го връхлитам с аура на дребен, но мощен валяк. Малко преди да го прегазя отказвам да се занимавам с него и се обръщам към момчето, с моя си глас: – Това не е нормално, миличък! Не е нормално да те бият. Не го приемай за нормално, миличък, чуваш ли?
Сигурно защото тия дни си мислех как децата приемат за нормално всичко, което се случва в семейството им, поради липса на база за сравнение. А можеше да кажа нещо умно. Каквото и друго да бях казала, щеше да е по-умно.
Татковецът не знае дали да ми свие сърмите или да вземе да се оправдава, та по малко и от двете:
- Ти да не мислиш, че искам да го бия... Видя ли как щеше да го смачка колата... Акъла ми изкара, лайн... Абе я не ми дръж сметка!... Кво да правя, то на човек като му причернее...
Чак ми дожаля. И аз родител, знам как се изтерясва, когато детето ти направи животозастрашаваща беля. Ама голям човек си, овладей се бе, мама му стара, бива ли от облекчение да си набиеш момчето? По главата при това?
Момчето, осем-деветгодишно, ме гледа открито и вторачено. Приближавам съвсем, погалвам го много майчински по щръкналата косица, после още веднъж, и си тръгвам. Бясът ме качва на пъна пред фурната, бушува още малко из мен и се стопява. Поревавам си, после някой се провиква, че хлябът е готов.
Не знам дали имаше смисъл. Ще ми се да мисля, че таткото се е засрамил – или сащисал – достатъчно, та следващия път, когато му дойде отвътре да замлати сина си, да се сети за лудата с кръвясалите очи и майчинските ръце и да послуша човешкото в себе си. А може би е черпил детето един сладолед, което му е върнало самочувствието на добър баща, което пък е чудесна мотивация да ме изтрие от паметта си барабар с цялата случка.
Каквото. Поне реагирах. И повече никога няма да мълча.
