Дразня се, когато по улиците ме спре някой с картички за поредната благотворителна кампания в ръка. Особено когато в предходните десетина минути съм отказала на дъщеря ми царевица, сладолед и сокче от 70 стотинки.
Повечето ми познати също се дразнят. Някои защото се съмняват дали парите ще отидат за болно дете, други защото в момента не могат да отделят и левче.
Всичко това ми мина през ума, докато мъжът с картичките вървеше срещу мен и се усмихваше. Нямах енергия да се справя с него учтиво и възпитано, затова вдигнах ръка като полицейска палка и свъсих физиономия, която отчетливо казваше "моля не ме занимавайте".
Усмивката му рязко премина в неодобрение. Направих крачка встрани, за да го заобиколя, докато разклатеният ми вътрешен мир се опитваше да заобиколи усещането за вина през отбивката на улица Непукизъм. 
На детската площадка се опитах да не мисля за болното дете, което току-що пренебрегнах. После, в следващите пет минути, се случиха две н еочаквано хубави неща.
Една майка захвърли сладоледа си, за да вдигне от земята нечие чуждо дете.
След минутка до мен седна мургава жена с дрехи от службата по чистотата, и ми показа някакви документи.
- Какво пише тука, како? Намерих го това на улицата, ама не мога да чета. Виж кажи ми какво да го правя, на полицията да го нося ли, къде ли...
Беше джоб, пълен с разписки и платени квитанции.
- Да, най-добре го занеси в полицията - отвърнах й. - Някой явно си го е изпуснал. 
- Айде, отивам.
Стана и тръгна. В най-голямата жега. Гледах след нея, докато зави към полицията. 
Виж ти, отвсякъде се пръкват свестни хора. А аз още не съм направила нищо за никого днес.
Върнах се при младежа с благотворителните картички. 
- Пак ли ще ме заобиколите - попита ме той отдалече. - Или този път...
- Вижте... - започнах, но не бях намислила какво да кажа, затова казах каквото мислех. - Нищо лично, просто ми става криво, когато нямам възможност да помогна.
Той ме погледна изненадано и безкрайно човешки.
- Не се притеснявайте, много добре ви разбирам...
Докато се отдалечавах от него, си мислех "ха, още един свестен човек!..." След шест крачки направих кръгом, извадих в движение единственото левче от джоба си и му го подадох. Моето дете спокойно може да мине без глезотийка днес.

В дните, когато правим бързите си стъпки, натам където свършва живота, а слънцето наблюдава това, въпреки че знаем че нищо няма да занесем в небитието, продължаваме да трупаме, онова което молците изяждат.
Но има дни, когато сърцето ни говори, и осъзнаваме, и се обръщаме, назад, към нашето детство, тогава когато сме били, просто чисти, непорочни, тогава когато, светът за нас е бил съвършен.
Трогна ме мила, и ти благодаря, че те има, и че се опитваш да направиш България малко по добра, ... БЛАГОДАРЯ!
Нека Господ Бог благослови дните ти, с ОБИЧ и ЗДРАВЕ, ВЯРА и НАДЕЖДА!
Алекс от Русе, проповедникът на Любовта.

Може би само за това си струва да пиша блогове - заради неописуемата радост да срещна хора като теб.
Миа от Асеновград, проповедничка на Добротата.
:)