Трудно общувам с теб, момчето ми. Като се замисля, това май е откак ме задмина на ръст. Човече, хич не е лесно да играеш родител, когато потомството почне да те гледа отгоре надолу. Неестествено е някак. Астерикс срещу Обеликс.

Щеше да е смешно, ако комуникацията между нас на моменти не наподобяваше шантава версия на Angry Birds. Само дето не можем да се разберем кой е пилето и кой – прасето. Нито кой е победил. Май никой, защото и двамата се чувстваме обидени и недооценени. Всъщност за теб мога само да гадая. Заемеш ли любимата поза тип не-ми-пука-знам-само-че-искам-да-ми-се-махнеш, и майка ти не знае какво ти е на душицата. Че криеш болки някакви, то се вижда и с просто око. Недей, миличък. Точно от мен недей да ги криеш.

Знаеш ли как се старая да съм в крак с пощръклялата ти младост. За някои от разговорите ни, например, се готвя с дни. Чудя се как да натикам главното във възможно най-малко думи, за да смогна да го кажа преди да си демонстрирал отегчение, и същевременно да се изразя достатъчно въздействащо, че да отметнем темата като изяснена поне за близките няколко месеца. Просто защото, по мои наблюдения, колкото повече ти се повтаря едно и също, толкова по-малко внимание му обръщаш. Което ще рече, че за да ме чуеш наистина, за важните работи трябва да си говорим рядко, но качествено.

И на един език, ако може. Защото напоследък терминологиите ни се разминават безобразно. Това, което наричам съвет, за теб е досадно поучаване. Което за мен е забележка, според теб е най-обикновено мрънкане. Интереса ми към приятелите, приятелките и (боже, опази!) чувствата ти, тълкуваш като завиране на носа в личния ти живот.

Дай да се разберем по тоя въпрос веднъж завинаги: личният ти живот ми е важен. Не искам да го контролирам, момчето ми, честна дума. Предостатъчно ми е, че ежедневно се боря да контролирам моя. Знам, нямаш търпение да докажеш, че можеш сам да си пишеш сценария, да си режисираш филма и да избираш кой ще ти играе второстепенните роли. Но поне ме пусни да седна на първия ред – да виждам как сияеш, когато си щастлив, пък и да дам едно рамо, ако някой ден ти се прецака представлението. Обещавам да суфлирам само в краен случай.

 

Спомням си, че на твоите години и аз като теб се дразнех от нашите. Най-много се изнервях от уникалния талант на баба ти да открива всяко нещо, което не си е на мястото. Абсолютен кусуро-детектор, човече! Случвало се е двете със сестра ми да подредим цялата къща и в непретенциозните ни детски очи всичко да изглежда идеално. Пропуснали сме само една-две дреболии, например чифт кални гуменки на коридора. Очакваме родителското тяло да се прибере от работа и тоя път да ни похвали. Мама обаче включва кусуротърсачката още от вратата и моментално забелязва калните гуменки, тъй че вместо браво пак си отнасяме конското...

Не че сме случили на кофти родители. Напротив. Даже когато ги възприемахме като противниковия отбор, пак си знаехме, че сме изкарали късмет с тях. Просто възрастните, повечето, са така: първо забелязват лошото. Като роботи, програмирани да пиукат при всяко отклонение от нормите. Ако в бележника ти, например, има десет шестици и една четворка, ще те питат само за четворката. Ако измиеш сто чинии и счупиш една, не очаквай да ти благодарят за стоте, обаче за счупената непременно ще се вдигне врява...

Заричала съм се, когато порасна, непрекъснато да си припомням как съм се чувствала като дете, за да стана най-печената майка. Веднъж ми хрумна: ами ако всички възрастни някога са си обещавали същото, а после са забравили?

Бях твърдо решена да не забравям, затова отделих специално място в дневника си, където прилежно си записвах как ще се държа с децата си, като порасна.

Е... Дневникът ми отдавна се запиля някъде... Не се смей! Ако се напъна, ще си спомня горе-долу какво пишеше там.

- Че винаги ще се поставям на тяхно място, преди да им се скарам;

- че ще ги изслушвам търпеливо;

- ще приемам проблемите им насериозно, дори да ми се струват смешновати;

- при всяка възможност ще им казвам браво и благодаря;

- ще си признавам, когато не съм права – децата и бездруго ще ме смятат за безгрешна най-много докъм седемгодишна възраст;

- никога няма да позволя да се съмняват, че са най-важното нещо за мен.

Горе-долу това бяха.

...

Охххххххх...

Така като ги гледам – черно на бяло – давам си сметка, че не съм ги преговаряла от години...

ИЗВИНЯВАЙ, миличък! Живея си аз с мисълта, че правя всичко за теб и насреща получавам арогантна неблагодарност... А ето че съм забравила собствените си правила.

Е... колкото и да ми е трудно да го кажа... явно НЕ СЪМ най-печената майка.

Като начало, не ти отделям достатъчно време, откакто се роди сестра ти. Ти беше на тринайсет и изглеждаше доволен, че изведнъж спрях да те обгрижвам. Смятах, че така се чувстваш по-свободен, по-самостоятелен... Обаче нито веднъж не се сетих да те попитам. Сърцето ми се свива като си помисля, че може би понякога си бил самотен...

Срам ме е да си призная, но невинаги те изслушвам. Все си въобразявам, че знам какво ще кажеш. И какво си мислиш, и какво изпитваш... Не бива така. Нищо че понякога съм на прав път. На никой не му се общува с хора, които не проявяват елементарното уважение да го чуят докрай... СЪЖАЛЯВАМ, момчето ми. Отсега нататък ще намирам време за всяка думичка, която пожелаеш да ми споделиш. И може би скоро пак ще си говорим като приятели?

Сигурно мразиш да те посрещам намръщено заради хаоса в стаята ти или мижавите цифри в бележника ти. Не бях се замисляла, че за да се прибираш с желание, вкъщи трябва да те чака нещо хубаво. Например някой, който се радва да те види. А мръщенето... виж, без него няма как да минем, но ще гледам да го огранича до минимум. Не че не искам да си подреден и отговорен, но повече искам да се чувстваш обичан.

Какво друго?

Май не те хваля достатъчно често. Спомням си, че скоро те поздравих за шестицата по литература, а ти възкликна:

-   Това ли е? Само едно браво и толкова!?

Не знаех какво да добавя. Не съм по излиянията. А ти явно жадуваш за одобрение... Може би прекалено често говорим на тема колко още имаш да учиш, а толкова рядко споменавам за какво ти се възхищавам.

Слушай сега внимателно, защото трудно казвам такива неща:

Харесвам непринудената самоувереност, която демонстрираш. Ако е искрена, евала за самочувствието! Ако е маска, трябва да помислиш за актьорска кариера.

Харесва ми, че за всяко нещо имаш мнение – нищо че често е различно от моето – и си го отстояваш, но обикновено си готов да приемеш чуждите мнения като потенциални истини.

Шапка ти свалям за размаха, с който си създаваш собствен стил, без да ти пука какво ще кажат другите. И за страстта ти към музиката! Направо ти завиждам за фонотеката, ей! Огромна, пъстра, впечатляваща и говори за вкус, темперамент... и нулев интерес към стереотипите.

Скоро заяви, че предпочиташ да си харчиш парите за спомени, а не за вещи. Тогава не реагирах – от изненада, – но изпитах истинска гордост, че консуматорството не те е докопало. Имаш ли представа, миличък, че децата като теб са застрашен вид?

Огромно браво, че не се страхуваш да бъдеш различен. Че предпочиташ да си аутсайдер, отколкото да правиш компромиси със себе си заради нечие одобрение.

Че се влюбваш с цялото си сърце и не се смущаваш да говориш за чувствата си. Точно така, момчето ми. Истинските мъже не се боят от любовта.

Веднъж ти го казах, но няма лошо да преговорим: като оставим настрана баналния факт, че винаги ще те обичам, защото съм ти майка, за мен ти си една безкрайно интересна млада личност, която много искам да опозная.

А в процеса мога да ти помогна да намериш себе си.

Защото едва ли някой друг е виждал толкова много от лицата ти. И жизнерадостното, и мрачното, и нараненото, и неописуемото... И още няколко, които криеш от години.

Знам, например, че зад имиджа ти на мързелив киселяк се спотайва онова бликащо от живот хлапе, което чупеше рекорди по количество енергия, побрана в единично човешко тяло.

Знам, че отвътре си точно толкова грижовен и мил, колкото когато беше на осем и по няколко пъти на ден ме питаше: „Гладна ли си, мамо? Да ти направя сандвич?”

Сигурна съм, че под привидния непукизъм си щедър и благороден като момчето, което изпразни касичката си, за да ми купи подарък за осми март, а седмица по-късно една непозната продавачка в магазина за козметика ми разказа как изсипало пред нея смачканите си левчета с думите:

-   Искам от най-хубавия крем.

-   Ама ще си похарчиш всичките парички – предупредила те тя.

-   Няма значение. За мама бих си дал и последната стотинка...

 

Тогава бях най-гордата майка на света.

А сега... Сега се трогвам от мнооого по-дребни неща. Например от едно дружелюбно здрасти. Без крясъци, без цупене, без показна ирония. Просто здрасти. Пък ако се излъжеш да добавиш мамо в крайчеца на изречението, направо се разтапям.

Представяш ли си колко мъничко ми трябва?

 

Слушай сега, момче. Вижда й се края на непоносимата ти „трудна възраст”. Да пробваме да минем през нея като екип, а?

От теб се искат само две-три нещица:

-   Не забравяй, че ние с баща ти, освен родители, сме хора – като теб, като приятелите ти, като твоето момиче, като теб. Като ТЕБ, разбираш ли? Може би използваме различни думи, радостта ни изглежда по-иначе, а чувството ни за хумор е на друг еволюционен етап, но ни нараняват едни и същи неща. Нараняват ни едни и същи неща.

-   Когато заставаме между теб и желанията ти, припомняй си, моля те, че правим всичко за твое добро. Не за да те тормозим, не защото не ни дреме и определено не за да си начешем егото, демонстрирайки власт над теб. Правилата са опити да те научим на нещо. Ограниченията: стремеж да те предпазим. Разбира се, най-лесно е да не ти се пречкаме – тогава си мил и добричък. Избираме  трудния начин само защото те обичаме достатъчно, за да изтърпим агресията ти. За твое добро.

-   Бъди снизходителен към грешките ни, моля те. Няма как да не бъркаме – ти си ни първото шестнайсетгодишно дете. Не че се оплаквам, ама никой не те подготвя да бъдеш родител. Все едно си пилот изпитател, който за пръв път се качва на самолет. Вярно, гледал си как пилотират майка ти и баща ти, обаче твоят самолет е най-нов модел, единствен по рода си и абсолютно непредвидим. Все ти се струва, че чуждите се карат по-лесно, пък и колегите летци изглеждат толкова уверени... Обучаваш се в движение. Четеш експертни мнения, вглеждаш се в разбиранията си, променяш ги, ако трябва, само и само да си добър авиатор. Създаваш си навици, за да смогнеш на темпото. И тъкмо решиш, че си му хванал цаката на пилотирането, самолетчето вземе че демонстрира някоя съвсем нова маневра. После още една, и още една, и още една, и още... Чудиш се как да го опазиш от катастрофа – в тоя невъзможен въздушен трафик, задръстен от стресирани летци и разхайтени летателни средства, – а то изведнъж ти заявява, че вече може да кара на автопилот и най-добре да спреш да му се месиш...

Не е лесно, човече. Да си тийн е ежедневно изпитание, знам. Но и да си родител на тийн изобщо не е песен.

Затова, да си помагаме, а? 

направо все едно аз съм го писала:))))) добре че има блог та поне тук да може да изкажем мислите,които непрестанно се въртят из ума ни като някакви досадни оси - искаме да ги прогоним, но те непрестанно се връщат и жужат ли жужат:)))))

толкова е и масов проблем. затова споделих това писмо до сина ми. знам, че не съм единствената майка с подобни неволи. ще се радвам да помогна на някой да реши своите. или поне да разбере, че не е сам. :)

вчера с приятелката ми се опитвахме да се научим една друга на подход към наште си тинейджъри:))) и докато си давахме една на друга съвети двамата се появиха и ни разбиха на пух и прах всички планове, подходи и системи:)))))))

И в крайна сметка какво ни остава? Да ги обичаме даже когато ни мразят, да сме търпеливи когато са нетърпими, да правим каквото трябва и да се надяваме един ден да разберем, че сме им показали как да бъдат хубави хора.

Благодаря Ви, текстът е прекрасен. Толкова истински, толкова топъл и човешки. Дано децата да оценят това, което правим. Дори и да е само обичта към тях. Б.Стоева

с този коментар. Аз благодаря, наистина.
Ако успеем да им предадем поне разбиранията си за добро, все някога ще оценят усилията ни. :)
Ако пък не... оставам си на мнението, че правим ли каквото смятаме за редно, няма да има от какво да се срамуваме.
Щастлива седмица!

Ако пък не... оставам си на мнението, че правим ли каквото смятаме за редно, няма да има от какво да се срамуваме.

Докоснахте ме. Сякаш аз съм го писала. Всички ли са толкова еднакви? А и ние ли сме толкова едни и същи? Май трябва само много да ги обичаме - както се казва - когато най-малко заслужават имат най-много нужда от обич. Благодаря Ви още веднъж за текста - толкова е истински.

angelabove - Явно всички си приличат, всички си приличаме... Всички искаме да ни обичат, да ни харесват, да ни прощават, всеки ден. :)
Благодаря! <3

но въпреки това много харесах написаното и благодаря...

Нищо не е казал, затова пък е изхвърлил боклука без никой да му напомня, което не се е случвало от... много време.
Интересно ми е дали ще се получи някаква (р)еволюция в поведението му.
Ще споделя, ако... :)

Много е въздействащо това, което си написала. На много места откривам и себе си, и сина си. Иска ми се, ако му дам да прочете текста, това по някакъв начин да го разтърси, да го накара да се замисли над поведението си и най-вече да го промени за добро! Всъщност аз си го обичам всякакъв, но ми липсва онова малко наивно хлапе, което попиваше всяка моя дума, гледайки ме като Господ! Е, този период е отминал, но дано намери себе си и преоткрие майка си и баща си!

Пожелавам ти го, мила!

БЛАГОДАРЯ ТИ, БЛАГОДАРЯ!

и аз имам за пръв път почти 16 годишно момче и те разбирам и ти благодаря, трябва да го препрочитам това писмо. Трябва повече родители да го прочетат.
Здрави да сте и успех на екипа!

Успех и на вас! <3