гробището е нива

на мъртви илюзии и вечнозелени чемшири

всеотдайно преливана

с безответни сълзи и вино

методично лочеща

закъсняло обичане

неуморно поникваща

спомени и мраморни плочи

гробове пресни чернеят

сред неприбраната стара реколта

рохката пръст е белег

за новородена болка

която от сухата гръд на земята

наивно идва да суче

и има четирсет дни

самотата

да изучи

мама вече не плаче

на татко на гроба

нейната болка подмина

десет години

нейната болка порасна

(навътре - уместна посока)

вече не бърка неловко

в очите на хората

а си мълчи

възпитано

може би татко някак е успял да й каже

че там е светло

че там е светло и красиво

че душите живеят добре

и лошите даже

само едно им тежи –

живите -

глухотата ни шумна

дето им пречи

да ни пошушнат

малко надеждица -

че отсам са и раят, и адът,

и чистилището

но нищо -

оттам има кой

има кой

да ни наглежда.