понякога черен светът.”

                                            Валери Петров

От тревога светът ми се смалява, смалява,

цял побира се в тая стая с бели стени.

Върху малкото гръбче слушалката шава

и умислен присвива чичо доктор очи.

-  Гъделичкаш ме, чичко -

и избликва смехът щ

и така не на място звучи, че се сепвам -

един слънчев такъв,

един звънкав такъв... 

А светът ми спаружен, изтънял от тревоги,

в който даже усмивчица да докарам не мога,

парадокса опитва се да осъзнае -

сякаш в друг свят е тя, уж е в същата стая. 

Гледам, докторът мисли май за същото нещо –

хем е в същата стая, хем при нея е светло?

Хммм...

Сред нашите възрастни светове безнебесни

 дъщеря ми разсмя се и доведе небето.

Снимка: pinterest.com