Рано-рано взимам сестра ти от детската, да му се порадва преди да е спрял. Цяла зима го чака, милата.
Тичаме двете из парка с разперени ръце – да ни накацат колкото може повече снежинки – и издишваме накъсани облачета смях.
Дежавю. Това вече съм го правила. С теб, в същия парк. Ти газеше в най-дълбокото бяло и вдигаше шум за трима. После се шлюпнахме по гръб в снега – задължителните зимни портрети в цял ръст, по които ти винаги мереше колко остава да ме настигнеш и все ти се виждаше много.
Тия три-четири пръхкави пръста снежец за портрет не стигат, но се оказват идеални за отпечатъци от ръце. Ха! За отливки на нослета също!
Бързо ни омръзва. Минаваме към лов на снежинки с уста и дегустиране на сняг от листенцата на храстите в парка.
Две момчета на твоите години минават покрай нас и се подхилкват. Може би си мислят „баси ненормалните”, а може би тайничко „и аз искам така, ама ще ми замине авторитета...” Може би нелепо щастливите ни физиономии ще се забият като трънче в петичките на мислите им и след две-триста метра, ако намерят местенце без свидетели, ще си позволят закратко да зарежат позата на почти-мъже и да се отдадат на безсрамна детинска радост.
Ти ако ни видиш отнякъде, сигурно ще поклатиш глава и ще кажеш само „луди”. Почна ли да се държа като дете, сякаш имаш нужда да навлечеш захвърлената ми кожа на родител. Ама знам ли, може и да ме изненадаш. Ти си си непредвидим.
Обичам снега! Обичам го и заради теб, заради нетърпението, с което го чакаше в зимите на твоето детство.
Прибираме се вкъщи с премръзнали, синкаво-червени ръце и снежинки по миглите.
Нахълтваме в стаята ти.
- Вали сняг!
- Бате, вали сняг! - викаме една през друга. Защо, да ни пита човек. Не може да не знаеш.
- Знам – изръмжаваш равно иззад монитора. – Мразя сняг!
- Защооо! Виж, погледни само колко е красиво! – дръпвам пердето.
Трепваш. Имам чувството, че като чуеш красиво, се свиваш като опарен. Твърде лигава дума е красиво. Не подхожда на мъж.
- Да бе. После пак мокро, киша... Мразя киша.
Да намразиш снега заради кишата е като да намразиш раждането заради смъртта. Ама хайде да не драматизирам сега.
Гледам през прозореца. Вали. Факт. Снегът си върши своето и хич не му дреме, че някакви там глуповати, емоционално лабилни планетяни подчиняват настроенията си на метеорологични явления като него. Моята радост не го топли. Твоето нервничене му е през снежинките.
Моята радост обаче топли мен. А твоето мразя теб те изстудява. Втвърдява те, миличък...
Зяпам снежинките, опряла чело на прозореца в твоята стая, слушам безстрастното чаткане на пръстите ти по клавиатурата и си разсъждавам.
Ей го на, небето ръси прелест. Колко хубаво, че забелязах! Можех да я регистрирам като поредна статистическа подробност от деня и да продължа да се нося през нея, увита от прозрачната клетъчна мембрана на собствената ми реалност. Все по-прагматична и дебелокожа. Все по-избирателно пропусклива към нещата от света, които ме докосват. Прелест ли каза? Не се разсейвай, имаш график, грижи, отговорности.
График-грижи, график-грижи, отго-ворнос-ти...
Детинщини? Съзерцания? Какво ти става, другите виж, изоставаш!
График-грижи, леви-десни, ще-вървим...
Клетъчна идва от клетка.
Колко хубаво, че днес успях да я изхлузя!
По-често трябва да го правя. Да крача из Всичкото по сетива. Като дете.
Сестра ти още си го може. Големите не сме успели още да я цивилизоваме с опит, страхове и задължения. Личната ѝ реалност е тиха и топла, с цвят на приказка и вкус на гушкане.
А твоята каква е?
